Дневникът на Николай Цветков

Преди почти месец се прибрах от командировка. Та да споделя малко впечатления.

Морето – мечтата на всички провинциалисти (справка: Хемингуей). Събираме пари цяла зима, за да ги изхарчим безразсъдно за седмица или две. Но пък трябва и да се почива.

Градът е Бургас. Като цяло ми хареса. Чист град, но странно, че кошчетата бяха малко.  Спретнат център с много хубава централна улица. Единствено не ме радваше високата влажност. Но големите дървета компенсираха с дебелата си сянка.

Първото посещение на плажа беше в началото на май. – Мамооо!!!… Такава мръсотия има само в мангал махала в Пазарджик. Фас до фаса, чашка до чашката, а до нея полетиленова торбичка. Хартийките и опаковките от закуски, чипсове и сладоледи – отделно. Явно после някой ги беше почистил, щото като отидох след 2 седмици всичко изглеждаше повече от чудесно. Е, ама българинът не е свикнал да му е чисто и хубаво. Майка с детето сядат, ядат сладолед и опаковката бива оставяна до тях. Разбира се, след като си тръгнат, никой не я носи до кошчето. Ама трябва ли? Леля на средна възраст пуши цигара. Цигарата свършва, лелята я натиска в пясъка и там я оставя. Ама май само на мен ми правят впечатление тези неща.

След като се постопли малко времето, започнах да ходя сутрин на плаж да се попека. Зер – на море съм, да се прибера бял. Грехота. По съвет на приятелка, първия ден станах в 7 и се засилих директно натам. Температурата все още беше ниска, а пясъкът влажен. Слънцето беше ниско над хоризонта. Но на мен това ми и трябваше – както съм беличък, ако се метна в големите жеги, щеше да стане страшно. На плажа имаше много малко хора. И повечето от тях бяха бабички. И повечето от тях бяха облечени. Явно бяха дошли да дишат йодни пари. Наблизо имаше две скици. Облечени с новички дрешки – като за сватба (или погребение). Едната беше с шапка, а другата с найлонова торбичка на главата. Към 8 взеха да се ръчкат и си тръгнаха. И понеже все още сме в началото на сезона, през седмицата има предимно местни жители. Най-често възрастни хора с внучетата си. И настава една веселба… – Иванчо, не влизай в морето! – Петърчо, гледай какво направи! Засипа ме цялата с пясък! – Даянке, виж как си легнала – главата на слънце, дупето под чадъра.  И т.н. Най-големият цирк беше една леля с цици колкото моята глава, и с две деца. Малкото беше кошмарът на всички майки. Тя си говои, то изобщо не я ебава. Даде му кофичка и лопатка да си играе. Взе ги и отиде на 10 метра от нея. След половинчасово увещание, хлапето се върна. Гребна пясък и го изсипа в чантата със закуските. Последваха викове и крясъци, изтърсване и опит за изяждане. Успокоиха се за известно време. След малко на нашия герой му се припика. Лелята му посочи да пикае на 3-4 метра, към края на плажа. Той замина на там, обаче явно не стана работата. Ей го, иде. Хвана си пишката, насочи я към багажа и изгаси пожара с кеф. Майка му побесня.

Напоследък все повече се говори за глобално затопляне, изтъняване на озоновия слой и още една камара подобни сложни теми, далечни за простия мозък, но пък модерни и позволяващи дълго разтягане на локуми в убиване на времето докато сланините се топят на припека. Най-често слушаната фраза:

- Ми да. То слънцето не е както беше преди години.

Ми не е. Как ша е, като всичко (просто) живо иска да почернее ако може за един ден. Не, че и аз не я направих веднъж тая глупост. Но резултатът не закъснява – или ставаш червен като горящ въглен или яко омазан с крем, вечерта си по-бял от сутринта. После слънцето е виновно, че не е като в доброто старо време. Или кремът е менте. От мазила не разбирам и нямам представа що са такива лайна, но веднага след като влезеш във водата, всичко се измива. Като излезеш, трябва да се мажеш отново. Понеже, нали. Всъщност, отговорът е близък до ума – за да ги изразходваш по-бързо и да си купиш пак. В резултат на тая алчност, водата в близост до брега е цялата мазна. Ама много мазна. Та, ако си забравите плажното масло, не е страшно. Събличате се, влизате на плиткото, наплисквате се и всичко е точно. Е, факторът е универсален, ама поне е без пари.

От ден на ден, плажът се пълнеше все повече и повече. Докато имаше само стари бабички, лека полека започнаха да прииждат всякакви полове и възрасти. Когато са с дрешки, не прави впечатление, но когато са по бански, много от жените представляват грозна картинка. Съжалявам, дами. Не външният вид е от значение при общуването, но пък ние не сме слепи и имаме усет към хубавото. Целулитни дупета като марсиански пейзаж, стрии като ресни против мухи, задници като пълната луна. Вървят щерка и майка. Ами тя, майката, по-хубава от щерката! И това като започнеш от 4-5 годишни деца, та до възрастни лели. Ей, вземайте се в ръце!

Смеех се, че доста от хората идваха на плажа с храна, достатъчна за цял взвод. Първата им работа след като се натопят във водата беше да седнат на кърпата, да отворят дисагите и да почнат да се тъпчат. Лудница някаква. И слаби и дебели. И млади и стари. Обаче в очите ми се наби, че това го правеха предимно жените.

Поредният плаж. Излязох от водата и си легнах по гръб. Усещайки църцоренето на препържената мазнина, се обърнах по корем. Отварям бавно очи и какво да видя. Две големи… срамни устни ме гледат усмихнато. Места имаше колкото щеш, но две момичета решили да застанат точно над мен. Тази, която ми беше срещу главата, имаше страхотно почерняло от слънцето тяло. И срамните устни бяха черни. Страхотен черен бански с долнище тип прашки. Коремче с “плочки”, приятно лице. Дали се беше пекла на солариум или на евин плаж, не знам, но гледката беше прекрасна.  Другата кака не искам да коментирам. Готина беше, ама имаше гадни стрии на много места и това разваляше всичката еротика.

В началото момичетата, печащи се по цици бяха много малко. По стар обичай, първи бяха по-малко красивите. Но впоследствие нещата се нормализираха и вече все по-хубави момичета излагаха прелестите на показ.

Цените бяха повече от прилични. Разбира се, имаше космически изцепки, но явно са се усетили, че “ден година храни” вече не минава. Харесахме си едно заведение на плажа, до самия бряг. Там цената на голяма Шуменско беше 1,80лв. Голяма, прекрасна порция цаца – 2лв. Голяма принцеса – 1лв. Истински фреш, по избор портокал или грейпфрут, а може и смесен – 2лв. 200мл, както си му е редът. Кафенце с някакъв кекс – 2лв. Елате ми ги покажете в Пазарджик тия цени. Друг път. Та да му направя малко реклама. Заведението е ПокоЛоко и е преди “капаните”. Другите цени бяха сериозни. Предполагам, че евтини са най-вървежните неща. Много мъдър ход от тяхна страна.

Не пропуснах и голямото ежегодно изложение за цветя, наречено Флора. Много ми хареса. Впоследствие се оказа, че ниските цени бяха на местните, бургаски фирми. Всички останали продаваха както в обикновен магазин. Но за всеки влак си има пътници.

И така. Проектът е почти изпълнен. Аз отново съм в Пазарджик. Смотан и готин. Мой роден град.

Тъпите реклами се опитват всячески да ни втълпят как като си купим нещо в лъскава опаковка, ще ядем вкуса на нашето детство. Облъчват ни с лъжи и измами. И някои хора, разбира се, купуват. Зер, може да е истина. Е, производителите вероятно на това разчитат.

Поредните редки лайна – Салам сервилат с марка Пендар. Понеже лайната са отвратителни, като си купиш едно, дават второ бонус.

Не съм го купил аз. Просто имах възможността да го опитам. Добре, че имаше къде бързо да го изплюя. Погледнах етикета – съдържаше цялата менделеева таблица и още 100 неоткрити химични елемента. Само месо нямаше вътре.

Да ви е сладко!

П.п. Утре ще видя дали котките ще го харесат. Макар, че много се съмнявам.

Вчера видях при колегите от македонския форум за акваристика интересна статистика, която до голяма степен е валидна и за тук. Ето я, като данните са коригирани за България.

104 дни - общо съботи и недели
 22 дни - годишен платен отпуск (20 + 2 ако работникът има дете)
 12 дни - църковни и официални празници
  6 дни - когато се отработват почивните покрай празниците
 10 дни - (поне) годишно отсъствие заради болест
  6 дни - когато се води на работа, но шефът го е пуснал
---------
160 дни неработни от 365 за годината.

Това на практика означава, че работят през ден. И после се оплакват, че им било тежко. И аз искам така.

Пирати, анархисти, ще ги изкарат и наркопласьори още малко. Издателите и преводачите търпели загуба за милиони. И в същото време продават книги заедно с тоалетната хартия (вестниците си). Те не ощетяват ли държавата като продават без ДДС? Не ощетяват ли другите издателства като им подбиват цените? Ама важното е да имаш пари и да платиш на когото трябва.

А малоумните журналисти от в-к Монитор не ща да коментирам. Тяхната статия прилича на това, което би се получило ако баба ми, лека и пръст,  би написала като коментар как се прави операция при язва на стомаха.

П.п. Направих лека редакция, че бях написал глупост.

Вече всички разбраха за читанката. Много ми е интересно, на тия шефове дали не им става неудобно от народа така да харчат парите му в борба срещу вятърните мелници.  Преди – показна акция срещу онлайн.бг, после замунда, арена. Посегнаха на безмонитор.ком,  а сега и срещу читанката.

Най-много ме е яд, че в 3/4 от медиите заглавията и текстовете на новината бяха подвеждащи. Всичките бяха в стил “нелегална търговия на книги онлайн”. И обикновените хорица, незапознати с материала, викат – Брееееййй, дееееба и пиратите му. Ако им, нека им. А всъщност, книгите са оставени там безплатно.

Въпреки, че не съм от ученолюбивите и книги много не чета, нямам против да дам 2-3-5лв. за да си сваля законно някое произведение. Но факт е, че нямаме такава възможност.  Вярвам, че пичовете ще си намерят добри адвокати и ще бъдат оправдани. Ако изобщо се стигне до дело. А лешоядите да бяха платили на когото трябва, за да прокарат закон за онлайн търговията с книги, вместо да правят такива простотии. Нищо, надявам се да не спят спокойно.

Във вчерашния репортаж за кофти ремонтирания бул. Княгиня Мария Луиза писах, че няма  да има снимки. Сутринта бях в добро настроение, а и времето беше хубаво, та щракнах малко за доказателство и визуална представа на мизерията.

Един ден учителката на Иванчо казала на децата, че на следващия ден ще им дойде на гости майор Милев. За домашно им казала всеки да измисли изречение, в което всички думи да започват с М и да е свързано с майор Милев.
На другия ден всички вдигали ръка и искали да кажат своето изречение. Иванчо също вдигал ръка, но учителката не искала да го вдигне защото говорел много мърсотии. Първо вдигнала Марийка.
- Москва. Майор Милев марширува. Маршал Макаров: Молодец, майор Милев, молодец.
Майор Милев много харесал изречението. След това станал Петърчо.
- Манхатън. Мъгла. Майор Милев мъчи мафията. Мафията: Милост, майор Милев, милост.
Майор Милев харесал много и това изречение. Направило му впечатление колко е активен Иванчо и помолил учителката да го вдигне. Иванчо:
- Мала Азия. Мараня. Майор Милев млещи мазен минет на махараджата. Махараджата: Машала, майор Милев, машала.

Наскоро ремонтираха бул. Мария Луиза. Направиха го чисто нов. Машала! Всичко е хубаво, ама не съвсем. За пешеходците отново никой не помисли.

Тротоарът откъм Канала е широк колкото да мине сам човек. Където има дървета е още по-тесен.

От другата страна, в участъка между Цар Шишман и Завоя на Черна, минава точно под терасите на блоковете. Няма смисъл да разправям какво ще стане лятото, когато се мият тераси, простират се дрехи, а цървулите хвърлят фасове, изсипват пепелници и се мятат ползвани презервативи през отворените прозорци. За да има тръпка сега, покривите текат. Текат, ама яката. В дъждовно време не можеш да минеш без да се оплискаш или да ти влезе вода в гърба. А като замръзне, ледените висулки с кеф ти вдигнат адреналина.

Машала на тоя проектант, машала!

Под трите блока срещу Капаците има фитнес салон. Хората, чиито мускули са повече от мозъка, обикновено спират напряко на местата за паркиране, качвайки удобно автомобилите си върху половината или направо върху целия тротоар.  Има една пешеходна пътека. Ама само теоретично я има. Късмет е да я завариш свободна. Около нея са предвидени две паркоместа за инвалиди. Леле, горещ ветер… И като застанеш да изчакаш, за да минеш отсреща, идващите кретени чак светкат и бибиткат, щото си застанал на пътеката и им пречиш да паркират на свободното място. Машала!

Пак там има и магазин за вътрешно обзавеждане и по-нататък фирма за алуминиева дограма. Е как така се случва, че почти винаги, когато аз минавам, поне пред едното от двете се извършва товаро-разтоварна дейност. Разбира се, направо на тротоара. Да не забравим и кафето с детския кът пред първия блок. Цените са високи и са стимул за демонстрация на благоприличие. По IQ посетителите му са конкуренция на посетителите на фитнес салона. Иначе казано – по паркирането ще ги познаете.

За какво щях да разправям. Аха. Нали заваля сняг, таковата. Почистиха улицата, разбира се. Ама тротоарите – не. На кой му пука, по дяволите. Човек има три възможности: 1. Да върви през натрупания сняг от страната на Канала; 2. Да върви под капещите покриви и възможните в тоя студ висулки ; 3. Да тръгне по улицата. Като че ли третият вариант е най-приемлив. Него избрах. Видях, че има още доста като мен. Докато не се научим да летим, така ще да е. Машала!

Снимки. Снимки няма да има.

П.п. Все пак снимки има. Тук са.

Вчера заваля сняг. ПуФкаф и готин. Сутринта атмосферата беше фекално жълта. Разправяха, че били песъчинки, довяни от Сахара. Беше много стоплящо в студения ден.

Валя цял ден и цяла нощ. Кога по-силно, кога по-слабо. Разбира се – изненада всички. Почистени бяха само големите булеварди. Съжалявам, че не снимах, ама късно го извадих и не ми остана време. Малките улици, като нашата, не бяха пипнати изобщо. За капак, приятел ми каза, че предупредили хората като си чистят пред къщите, да не изхвърлят снега на улица. А къде, дяволите го взели? Да си го нося в двора, а? Или да си го топя и да си го слагам на рибките. А който няма двор, който няма рибки?

Голямата изненада всъщност беше доволното количество потрошени клони и, разбира се, изкъсани жици. Уж след поредния по-силен вятър правиха чистка на изсъхнали и опасни клони. Чистили са си … нали.

От цялата тази работа най-доволни останаха няколко находчиви циганина. Нарамили лопатите, обикаляха центъра с викове – Чистиииим сняяяг! Бързо, качествено и евтино!

А на гаргите им беше все едно. Те са свикнали.

А аз ли? Аз не бях изненадан. За пореден път просто го очаквах. Знаех какво ще се случи. Няма изненада.

Обичам си родината. Все се надявам, че някога нещата ще се оправят и ще заживеем добре. Старая се да подкрепям родните производители.  Ако имам избор, предпочитам българското. Проблемът, разбира се, не е от днес. Но днес ми дойде в повече.

Купуваш си български продукт. Искаш да разбереш подробности. И почваш да се звериш в надписите. Зверене, ама зверско, ти казвам! Има 10тина езика, а българският е забутан нейде измежду тях. Разбира се, произведено е в EU. Хората казват – кога стана циганин, кога ти почерня задникът. Всъщност не. Made by FS. Аха, звучи чужбинско, нали. Някъде, на майната си, пише че за да разберем страната производител, трябва да видим баркода. Обаче коя цифра на какво съответства – оправяй се сам.

Ама както и да е. Продуктът е широко рекламиран. Опитваш се да разбереш дали е единият или другият вариант. Хе хе, оптимист. Никъде не пише. В описанието с дребни букви просто се намеква за идеята. Поглеждаме съдържанието – естествено, че точно това не се съдържа вътре.

Не искам да мъча ничие любопитство – става дума за дамски превръзки. Евърбел. В магазина или аптеката те питат – Памучни или копринени? Каквото и да изберете, с двата крака сте вътре. Не съдържат нито памук, нито коприна. Но се опитват да ни убедят, че едните създават усещане за памучна, а другите за копринена мекота. Или поне по това се различават двете опаковки. Никъде другаде нищо не пише.

Има още една камара такива стоки. Забелязал съм, че предимно козметичната продукция е така, качествено скрита. Гръмки надписи на английски. Нали сме тренирани и знаем какво има вътре, голям праз, че имало изисквания, имало закони. На кой му пука, по дяволите.

Техни са и Брускети Марети.  С подвеждащата реклама, дето си мислиш, че купуваш нещо италианско.  Кубетите и те са техни. Ха ха, какво ли да очакваш от пържен хляб, произведен от фирма, която прави и дамски превръзки. Яко мононатриев глутамат за по-добър вкус и да сме живи и здрави. Не можаха да ме спечелят.

Преставам да подкрепям български производители, чиито продукти нямат хубави надписи на български език!

Хау. Аз казах.

Вчера беше първият хубав ден след снеговете и кишата. Излязох да платя сметките, да обядвам и да свърша едно-друго.  Времето беше просто приказно – топличко, слънчевко, само за разходка. Минах по централната улица. Голямо беше огорчението ми когато, вместо да усетя пролетен аромат, усетих миризма на пенсионери – всички бяха наизвадили дрешките от гардеробите и ухайеки на нафталин и застояло, се разхождаха доволни из центъра. Не, нямам нищо против пенсионерите, но къде е младежта? Профучаваше тук-там някоя заблудена групичка, прибирайки се от училище. И това между 3 и 4 следобеда. Ясно – младите са пред компютъра. Тревожна тенденция.

Всъщност, да. Онзи ден една млада девойка не можеше да си стои на краката. Опираше се на друго момиче. Цялата окаляна, вероятно беше пияна или дрогирана. И това пак по следобедно време.

Другото, което ме ядосва редовно пред празници, е че цялата улица е преградена от досадни лелки, тикайки едва ли не в носа ти традиционни мартеници и кичозни боклуци. Не искам да ме задушават! Искам да си вървя спокойно по улицата, без да ми предлагат каквото и да е. Аз имам достатъчно разум, за да реша какво ми харесва и какво ще избера.